42 
Ариман поглъщаше всичко на пътя си. Пипалата му помитаха Скитници, големи, плъхове, змии, земя и камъни. Плътна маса от кадаври в различни стадии на смилане се виждаше във вътрешността на желирания колос. Всичко, до което се докоснеше, попадаше вътре. За да се превърне в хлъзгава пътека на смърт и разруха. Ариман вдишваше живот и издишваше ледения полъх на космическата пустош. Вледеняващ, смразяващ кръвта вятър. Предвестник на неумолима гибел. Разнесе се отвратителна воня. На разложение, гниене и смърт. Неговата естествена миризма. А той продължаваше да расте. Скоро щеше да е голям колкото долината. Колкото света.
Бартън побягна. Той прескочи двоен кордон от големи и се затича между дърветата, огромните кедри които растяха от двете страни на Сенчестата къща.
Валеше дъжд от паяци. Той се отърси от тях и продължи слепешката напред. Безцелно. Нейде отзад, Ариман продължаваше да расте. Беше се спрял на ръба на склона, забил пипала като котви в каменистата земя, а нагоре се издигаше фонтан от вряща желирана гадост. От ледения му полъх всичко наоколо се покри със скреж.
Бартън падна, изправи се и се огледа задъхан. Беше стигнал до една издадена напред площадка точно над пътя. Под него, утрото вдигаше покривалото на мрака и долината се разкриваше в цялата си прелест. Ала огромна сянка бе паднала над полята, фермите и къщите. По-гъста от разсейващия се мрак. Сянката на Ариман, Богът на разрушението, който най-сетне се приближаваше към истинските си размери. Сянка, която никога не ще се вдигне.
Бартън се подхлъзна. Нещо подскочи към него и той се отдръпна трескаво. Пепелянката се сви и се приготви за ново нападение. Бартън замахна и хвърли желязната щанга. Щангата се стовари върху гърба на влечугото и то се загърчи безпомощно.
Наоколо бе пълно със змии. Цели кълба пълзяха и се въргаляха по склона. Бартън едва успя да измъкне щангата. Където и да стъпеше, под краката му нещо се извиваше, гърчеше, съскаше.
Подхлъзна се отново. Падна и се затъркаля надолу по склона. Опита се да се изправи, целият покрит с паяци, които го жилеха на безброй места. Бореше се с тях, късаше обвиващата го паяжина. С мъка застана на колене.
Слепешката затърси желязната щанга. Не можа да я стигне. Нима я бе загубил? Пръстите му докоснаха нещо меко. Канап. Кълбо от канап. Той отчаяно зарови ръка в него. Желязната щанга бе изчезнала. Това бе последният удар. Символът на неговото окончателно поражение. Той разтвори пръсти и изпусна кълбото.
Един голем се покатери на рамото му. Пред очите му зловещо проблясна игла. Насочена към него, готова да се забие дълбоко в мозъка му. Ръцете му сякаш бяха оковани в гъстата лепкава паяжина. Бартън безпомощно затвори очи. Беше се провалил. Битката бе загубена. Той зачака покорно пробождането…
14
— Бартън — изпищя големът.
Бартън отвори очи. С пъргави движения големът разсичаше паяжината пред лицето му. Той ловко промуши няколко паяка, прогони останалите, след това се покатери отново на рамото му и застана точно под ухото.
— Дявол да те вземе! — занарежда големът с тънък гласец. — Нали ти казах да не говориш с никого. Сега не му е времето. Противникът е твърде силен.
Бартън премигна неразбиращо. Отвори и затвори уста безсмислено.
— Кой…?
— Тихо. Имаме само няколко секунди. Твоята реконструкция се оказа преждевременна. Можеше да провалиш всичко. — Големът се извърна и промуши един сив плъх, който се опитваше да впие острите си зъби в артерията, зад ухото на Бартън. Трупът на гризача се свлече настрани, все още топъл, с конвулсивно потрепващи крачета. — А сега ставай!
Бартън се изправи с мъка.
— Но аз не…
— Побързай! Ариман е на свобода, вече не важат правилата на старата игра. Оттук нататък няма да има никакви задръжки. На времето той се подложи на Промяната по собствено желание, но сега с това е свършено.
За своя изненада Бартън усети, че разпознава гласа. Макар и не така тънък и писклив, той го бе чувал и преди.
— Мери! — беше поразен. — Но как, за Бога…
Тя го бодна с върха на иглата-сабя.
— Бартън, само ти ще се справиш с това, което трябва да бъде сторено. Тепърва ти предстои работа.
— Тепърва ли?
— Той се опитва да се скрие във фургона. Затворил е пътя на своята истинска същност. Но тя ТРЯБВА да се върне! Това е единствения път към спасението. Защото само той разполага с необходимата сила.
— Не — тихо отвърна Бартън. — Не Мийди. Не и той.
42 
