Тъкмо надигаше шестия „бърбън“, когато внезапно осъзна, че един от мъжете го наблюдава внимателно. Престори се, че не го забелязва. И така бе загазил достатъчно.
Мъжът седеше с лице към него. Възрастен, с мрачно лице. Висок и прегърбен. Облечен в изтъркано сако и покрити с лекета панталони. Обувките му бяха ужасно износени. Ръцете му — мръсни и изподрани. Подпухналите му очи бяха втренчени право в Бартън и следяха всяко негово движение. Мъжът не отмести поглед дори когато Бартън го загледа враждебно. Той се изправи и се приближи с полюшваща се походка. Бартън направи опит да се стегне. Очевидно щяха да му искат почерпка. Мъжът приседна с въздишка на близкия стол и скръсти ръце.
— Здра’ей — изгрухтя той и заля Бартън с облак алкохолни пари. Кичур руса мазна коса се спускаше през челото му и той го прехвърли назад с ръка. Очите му бяха воднисто сини, някак детински. — Как си?
— Какво искаш? — отвърна с груб глас Бартън, докаран до предела на пиянското отчаяние.
— Само един скоч с вода.
Фронталната атака завари неподготвен Бартън.
— Виж какво, приятелче, — поде той, но човекът го прекъсна с тих, любезен глас.
— Изглежда не ме помниш.
Бартън премигна.
— Да те помня ли?
— Тичаше надолу по улицата. Вчера. Търсеше „Сентрал“.
Бартън най-сетне си спомни. Това беше пияницата, който през цялото време се смееше.
— А, да — кимна той най-накрая.
Лицето на мъжа светна.
— Виждаш ли? Спомняш си ме — той протегна отдавна немитата си десница. — Казвам се Кристофър. Уилям Кристофър. — После добави: — Аз съм един беден стар швед.
Бартън се направи, че не забелязва протегнатата ръка.
— Мога да мина и без твоята компания.
Кристофър се ухили и рече с дрезгав глас:
— Вярвам ти. Но навярно, ако получа скоч с вода, радостта от този дар ще ми помогне да те изоставя.
Бартън махна с ръка на бармана.
— Скоч и вода — промърмори той. — За него.
— Намери ли въобще тази „Сентрал“?
— Не.
Кристофър се изкикоти с тънък, писклив гласец.
— Не съм изненадан. Можех да ти кажа и да ти спестя усилията.
— Ти ми каза.
Скочът най-сетне пристигна и Кристофър го прие с благодарност.
— Хубаво нещо — отбеляза той задъхано след първата дълбока глътка. — Идваш отвън, нали?
— Позна.
— Защо дойде в Милгейт? В това малко градче. Никой вече не идва тук.
Бартън вдигна унило глава.
— Дойдох за да намеря себе си.
Неизвестно по каква причина, това се стори ужасно смешно на Кристофър. Той заля бара с високия си писклив смях и останалите посетители ги загледаха мрачно.
— Какво те измъчва? — запита разгневено Бартън. — Какво смешно има, по дяволите, във всичко това?
Кристофър направи усилие да се успокои.
— Да откриеш себе си? И намери ли нещо? Ще се познаеш ли като се намериш? Знаеш ли поне как изглеждаш? — той отново избухна в смях.
Бартън се сгърби отчаяно над чашата.
— Стига — промърмори той. — И без това си имам достатъчно ядове.
— Ядове? Какви ядове?
— Всякакви. Всякакви ядове, които се срещат по тоя проклет свят — отвърна той усещайки, че е попрехвърлил мярката с „бърбъните“. — Божичко, направо се чудя защо ли съм още жив. Първо, открих че съм умрял още като дете…
Кристофър тъжно поклати глава.
— Колко жалко.
— След това някакви мъждукащи типове преминаха през верандата.
— Скитници. Да, първия път е доста страшничко да ги види човек. Но с времето се свиква.
— След това, проклетото хлапе дето го е шубе от пчели взе, че ми показа един тип, висок петдесет мили. С електрическа крушка за глава.
Нещо се промени в държанието на Кристофър. Нещо блесна в замъглените му от пиянство очи. Той погледна внимателно Бартън.
— Така ли? И какъв беше тоя?
— Ами, най-големият тип, който съм виждал през живота си — Бартън махна пиянски с ръка. — Висок милион мили. Направо да ти изкара акъла. Целият е направен от слънчеви лъчи.
Кристофър бавно отпи.
— И какво още се случи с теб, мистър…
— Бартън. Тед Бартън. След това паднах от една трупа.
— КАКВО?
— Ходих да се търкалям с трупи — Бартън се схлупи отчаян на масата. — Цели седем часа загубих в едно езеро с трупи. Малкото нищожество ми помогна да се измъкна оттам — той избърса разплаканите си очи с опакото на ръката. — Така и не открих улица „Сентрал“. Или „Борова“. — Диво отчаяние се надигна в него. — Дявол да го вземе, та аз съм роден на улица „Борова“! Трябва да има такова място!